Майка й сменила името й в последния момент. Кръстникът, когато разбрал, че бебето няма да е кръстено на него заявил:
– Няма да кръщавам. Тръгвам си.
Тогава „на бърза ръка“ й дали името Милка, та кръстника, Михаил да не си отиде. Милка ще е – казал – а, по фамилия си е Сиракова.

В църквата нямало много хора. Само свещеника, по-голямата й сестра, двамата й по-големи братя, майка й, дядо й и кръстника, разбира се.
Милка имала много лели и братовчеди, но те не били дошли. Най-вероятно, защото едва ли намирали кръщенето й за нещо важно.
Кръстникът на Милка бил толкова доволен, че бебето ще с име като неговото, че от радост се напил и повече никога не видял малката.

Поотрасналата вече Милка Сиракова, обаче не се чувствала сираче… въпреки, че никога в живота си не била виждала баща си.
Всъщност, разказваше ми, че го била виждала на една-две снимки и бил истински хубавец. Знаеше и името му, Христо. Нали по български обичай второто име на детето е производно от първото име на баща му. А фамилията, тя е като на бащата. Само дето бащата никога не се появил.

Христо напуснал семейството когато момиченцето било още бебе в люлка и оставил майка й с четири невръстни деца на ръцете. По-късно хората разправяли, че живеел с някаква друга жена от съседно село, но повече никой не го видял.

Майката на Милка, Мария била едра жена. Нея Милка ми я е показвала на снимка. Все носела забрадка, от постоянната работа да не й влиза косата в очите.
Мария ходела да слугува по богатските къщи, за да храни децата. По-точно ходела да пере на ръка прането на заможните хора в селото. Понякога дори донасяла и богаташка храна. В престилката си донасяла завит вчерашния хляб на хората.
Семейството на Милка било толкова бедно, че пиели чай със сол… вместо захар, само за да има водата някакъв вкус. За захар пари нямало.

Една вечер Мария си дошла по-късно от работа, угрижена. Жената на един от богатите мъже в селото я задържала да си поговорят, след като Мария приключила работата си в къщата й.

– Мице (така наричали на кратко Мария) – казала й богатската жена – да не ме разбереш криво, но тия четири деца как ще ги отгледаш сама? Виж, ако решиш, аз деца нямам, а на тебе ти е много трудно, дай ми най-малкото, Милка. Аз ще я осиновя, ще я отгледам като моя и да знаеш, всичко ще има. Помисли си, Мице, аз и с мъжа ми съм говорила.

Дошла си вкъщи Мария, но време да си мисли децата не й оставили.
– Глади сме – казали й – защо се забави толкова?

Най-после денят свършил. Четирите гърла замлъкнали и всички заспали, освен Мария. Тя гледала децата си, всичките четири, как спят. Всичките. На едно голямо легло. И тогава решила.
– Няма да я дам, Милка – казала си тя. Никое не мога да дам. Пет пръста на ръката си имам. Който и да ми отрежат, еднакво ще ме боли.

Тази история от майка си, Милка, я знам и всеки път когато си я спомня от очите ми се стичат сълзи. От радост, че Милка ме възпита да нося духа на Мария.

•